Думите, които раняват

Споделете тази статия ако ви е харесала Share on Facebook1Share on Google+0Tweet about this on TwitterEmail this to someone

Думите, които раняват„ Езикът – както всяко насилие – става способен да изобретява „сфера на ранимост”, при това ранимост, достигаща до онемяване, а насилието – както всеки език – става способно да напусне сферата на голите средства и да се превърне в репрезентация / на съществуване, сила, закон/ и съобщение на идеално значение”./Св.Събева/

„Думите раняват” – казва психологът Б.Валденфелс и прави свой радикален микроанализ, в който изяснява, че страданието на жертвите е нещо съвсем различно от битието, изтръгнато от пространството на нормалната изказуемост и предвидимост и в този смисъл то не лекува всички рани, без да оставя белези.

Отношенията насилник – жертва са сложни. Някои изследователи ги определят като „двойна игра”, конструирана върху „рефлексивност – рефлекс”, според други езикът на насилието се основава на „не-мисленето” и „не-интелигентността”, в която интрига е въвлечена жертвата.

Думите, които раняват, могат да бъдат продиктувани от „паразитни” чувства към другия – завист, ревност, омраза, отмъстителност, които се проявяват както директно, така и индиректно от насилника. Те могат да бъдат изречени от страх, от желание за самоизява и утвърждаване на собствена значимост, могат да бъдат придобити в житейската опитност или унаследени.

Наследената езикова насилственост може да бъде:

  • унаследена от семеен модел – „първична социализация”
  • унаследена от институциите / образователни и др./ – „вторична социализация”

И двата модела тиражират езика на насилието и моделират насилника със своите перформативни форми – обиди, обвинения, етикети, белязвания, тирания, похвали за упражняване на форми на насилие и безнаказаност при извършването му. В този му вид „наследството” като „психологическа травма” се предава от поколение на поколение, а механизмите за „отказ” от това „наследство” са почти минимални, поради трудната адаптация в проблемния социум.

Превъплъщения на езиковото насилие:

  • чрез заплашителни, обидни и унизителни изказвания по адрес на жертвата
  • чрез вербални агресивни изрази в присъствие на жертвата
  • чрез автоагресивни послания
  • чрез виртуални обиди, клевети и заплахи
  • чрез индиректни форми
  • чрез предизвикателно поведение

Преди няколко дни в офиса ми дойде млад мъж, срещу когото има дело за упражнявано от него домашно насилие. „Идвам да Ви кажа каква жена е тя, да знаете. Да ми върне анцунга и бельото, които й купих! Аз не искам друг да ги съблича!” – започна насилникът и около половин час слушах хулите и обидите срещу съпругата му. Попитах го: „За какво са Ви тези парцали? Затова ли я набихте?”, а той ми отвърна: „ Лекичко я ударих…само няколко шамара.” Обяснявам му любезно, доколкото мога, че познавам добре жена му и не разрешавам на никого да я обижда в мое присъствие, казвам му да си намери психотерапевт и повече да не ми досажда. Разгневен насилникът си тръгва, сипейки заплахи.

Друг насилник, осъден по Закона за защита срещу домашно насилие, нахално търси съчувствие и тръби в платени публикации в интернет колко добър човек е той и колко е виновна жена му, за да й вреди и да я наранява като настройва общественото мнение против нея… А дали ще успее да убеди и себе си?

Изработила съм си инстинкт да разпознавам безпогрешно домашни насилници. Поведението им е еднакво, но все още има случаи, които ме удивляват.Липсва нормалност. Познавам домашните насилници дори по гласовите индикации – едните звучат подмазвачески, лепкаво, лъжливо, неприятни са и изпитвам неудобство от присъствието им. Другите са демонстративно груби – демонстрират власт, пари, нагло цитират реални или въображаеми връзки с имена от ъндърграунда, съда, прокуратурата, позволяват си да заплашват, обиждат, ругаят, саркастично се подиграват, цинични са. И двата типа изглеждат в моите очи като жалки доносници от Държавна сигурност, загубили човешкия си облик. Речникът им е еднакъв по адрес на жертвите – „мързелива”, „ тъпа”, „боклук”, „луда”, „има любовник”, „грозна”, „стара”, „к.рва” и т.н. – като развалена грамофонна плоча са.Имам чувството, че са клонинги на една и съща матрица.

Питам ги: „ Защо се оженихте за такава жена? Не видяхте ли, че е „грозна”, „стара”, „луда” и това не Ви ли пречеше да правите секс с нея? Защо Вие не подадохте искова молба за развод, след като твърдите, че тя е такава?”. Мълчат или афектирани започват да заплашват. И заплахите им са едни и същи – „ще я ликвидирам”, ще й „вземе детето”, „ще платя където и колкото трябва и всичко ще й взема”, „ ще отида в работата й да кажа каква е и да я изгонят”, „ще отивам във вестник” … и го правят. Разбира се, че нито децата му трябват, нито жената, но това е начин да се тормози жертвата, да се чувства застрашена, наранена, да страда, да се страхува, да я боли. Насилникът е афектиран, защото жертвата му се е изплъзнала. Навикът да я тормози се е автоматизирал. Докато не си намери друга жертва, която да насилва, ще продължи да тормози тази. В много от случаите и това не е спасение.

Често не само пострадалите от домашно насилие, но и техните адвокати са заплашвани от насилниците. „Изгоних го като мръсна котка” – сподели колега адвокат, а друга колега била „синьо-зелена” след заплахите на домашен насилник, отправени й на работното й място, след което се наложило да изостави това дело.

В Центровете за превенция и борба с домашното насилие вече знаят, че поведението и езикът на всички насилници е един и същ. Остава да се надяваме, че и в полицията, и в съда, езикът на домашното насилие няма да бъде повече „тера инкогнита”.

Споделете тази статия ако ви е харесала Share on Facebook1Share on Google+0Tweet about this on TwitterEmail this to someone